„Може ли майка ми да поседи малко тук? Много й липсва домът й“, казала жената на новодомците
Теодора и брачният партньор й купили къща на село. Къщата се продавала от млада жена, щерка на собственичката. Старицата била отведена в града. защото към този момент не можела сама да се оправя с толкоз огромен парцел.
След договорката новите притежатели почнали да се настаняват и да строят нова ограда.
Един ден обаче се появила дъщерята на остарялата собственичка и попитала:
— Мога ли да доведа майка си за малко тук? Домът й липсва доста.
Когато Теодора чула това, тя не знаела какво да каже от изненада. Как е допустимо това? Продали са си къщата, само че към момента желаят да живеят там? Що за безочливост? Възмущението на новия притежател нямало граници.
Понякога някогашните притежатели идват да приберат останалото имущество, само че да се върнат в парцела си е нещо нечувано. И тук даже не става въпрос за връщане в къщата – а просто да оставят остарялата жена при непознати.
Теодора твърдо отказала и считала, че с това въпросът е завършен. Но за нейна изненада всяка вечер дъщерята водела старата си майка в региона и я оставяла на една скамейка покрай къщата.
Вечерта Теодора излязла да изпие чаша вино под обичаната си липа и видяла самотна жена. Съседка й подшушнала, че това е предходният притежател на къщата.
Теодора можела да продължи да живее живота си и да не обръща внимание на този самобитен психически напън, само че не била подобен човек. Станало й неудобно, когато погледнала към тъжната баба.
Бабата била тиха, скромна и не се пречкала в делата на стопаните. Просто си седяла на пейката.
Един ден Теодора излязла на двора и заговорила старицата. Възрастната жена общително дала отговор на всички въпроси и по-късно прошепнала:
— Позволете ми най-малко да полея люляците си, садихме ги дружно с мъжа ми.
Kрай къщата в действителност растяха люляци. Големи и уханни. Теодора не можеше да откаже на баба Зоя и я предложения в двора.
Когато погледна любовта, с която баба се отнасяше към храстите, от очите й потекоха сълзи.
— Не се сърди на щерка ми. На мен ми остава още… Не мога да не помни тази къща, в жилището се удушавам. Тук всяко клонче трева ми е скъпо. Няма да ви преча, не се безпокойте – прошепна старицата.
Теодора предложения баба си в къщата, с цел да я почерпи с билков чай. Малко по-късно дъщерята пристигна да вземе майка си.
— Извинете, само че майка ми сама ме моли всеки ден да я повеждам тук. Тя седи безшумно на пейката, макар че разбирам, че ви безпокои с наличието си. Но в действителност не мога да й повлияя по никакъв метод – сподели младата жена на Теодора.
От тях се излъчваше такава топлота, че Теодора се разтопи. Тя даже не искаше да ги пусне да си вървят.
Оттогава тя стартира сама да кани баба Зоя, с цел да не й е тъжно. Но един ден бабата не пристигна – дъщерята на старата жена се обади и сподели, че майка й се умряла. Тя благодари на Теодора за човечността и разбирането, сбогува се и затвори.
След като остарялата стопанка си отиде, къщата като че ли стана по-мрачна. Една от иконите падна през нощта внезапно падна от стената.
Всеки ъгъл в дома усещаше, че баба Зоя в никакъв случай повече няма да се върне.
